Синдром на Мюнхаузен
Синдромът на Мюнхаузен представлява вид психическо разстройство, при което непрекъснато се самоиндуцират или имитират физически симптоми в търсене на симпатия от околните. Лицата със синдрома на Мюнхаузен системно симулират оплаквания, провокират възникването на физикални белези, самонараняват се, фалшифицират изследвания. Зад тези деяния не се крие материална облага, а по-скоро се цели ангажиране вниманието на близки, приятели, лекари.
Причината за синдрома все още остава неразгадана. Обикновено при тези лица присъстват и други психически нарушения, поводът за появата на които може да се крие в емоционални или физически травми в миналото. Отнася се към групата на мнимите разстройства и е описано за първи път в средата на миналия век от британеца Ричард Ашър, който го кръщава на Барон Мюнхаузен, украсявал богато личните си преживявания.
Симптомите на синдрома включват разнообразни и сериозни по тежест оплаквания, не рядко несъвместими едно с друго или лишени от логика съчетания, със склонност към прогресия във времето. Лицата търсят множество специалисти, провеждат различни изследвания, готови са да се подложат на всякакво консервативно, а и оперативно лечение.
Обикновено са много добре запознати с медицинската терминология, клиничните особености на някои заболявания. Измислят историята си, имитират клиничната картина – коремни болки, повръщане, обща слабост, припадъци, гърчове и др., самонараняват се, самоинфектират се, приемат токсични вещества. Фалшифицират изследвания – като например замърсяване на биологичен материал за изследване. Опорочават лечението си, за да задълбочат състоянието си или да предотвратят оздравителния процес. Тежестта на емоционалните потребности може да бъде толкова силна, че да се стигне дори до самоубийство.
Синдромът на Мюнхаузен се различава от хипохондрията, където лицето възприема неправилно нормални физиологични функции, убеден е в патологичнит им характер, страхува се от тях и иска да се излекува. При синдрома на Мюнхаузен пациентите искат да бъдат болни.
Диагностицирането на синдрома на Мюнхаузен може да бъде истинско предизвикателство. Анамнезата при Мюнхаузен синдрома е обширна, но неточна, с много въпросителни, липса на логика и последователност. Обикновено не е подкрепена от съпровождаща медицинска документация или при наличието на такава, пациентите я представят избирателно, бегло, твърдят, че е подправена, объркана, че изследванията са проведени в неподходящи условия, дали отражение на резултатите. Това води до заблуда на медицинския екип, изграждането на широк диференциално диагностичен план и извършването не само на обстоен физикален преглед, но и провеждане на допълнителни манипулации и лабораторна и образна диагностика до изключването на всяка възможна етиология.
Физикалният преглед привнася още по-голяма неяснота в картината. От една страна в групата на синдрома Мюнхаузен попадат лица, които съобщават за или представят клинично симптоматика, несъответстваща на находката от обективния статус или се появява нова такава в хода на пролежаването в болничното звено. Пример е разминаването между неврологичния статус и оплаквания на пациента – несъответствие между пареза и промени в мускулния тонус, рефлекси, сетивност и др., нетипичен тремор или гърчова симптоматика, анамнеза за сърцебиене при ритмична сърдечна дейност, липса на дехидратация при многократно повръщане и т.н. От друга страна при друга група личат белези от физически наранявания, постоперативни цикатрикси, следи от инжекции.
Лабораторните изследвания също са противоречиви както вследствие несъответствие с клиничната картина, така и поради фалшификация. Образната диагностика по трудно се фалшифицира, но опасностите криещи някои от методите (облъчване, инвазивност), а и цената им предполагат ограничаването на безразборното им приложение.
Диагностиката при неразпознатия случай на синдром на Мюнхаузен следва правилата на добрата медицинска практика. Несъответствието в анамнезата, статуса и изследванията много често налагат повтаряне на диагностичните тестове. Неяснотата поставя сериозни предизвикателства пред лекуващия екип, случаят става обект на широки обсъждания, обмислят се по-редки диагнози и неописвани до момента в литературата случаи. Именно тази уникалност, внимание и интерес са целта на пациентите със синдрома на Мюнхаузен.
Лечението на синдрома на Мюнхаузен не е лесна задача. Обвинението, че пациентът самоиндуцира оплакванията си и че терапевтичната насока е към психическото му състояние, а не физичекото, води до разочарование от отношението и търсенето на лекарска помощ на друго място. Вид облекчение той получава с вниманието около изясняването на симптомите и провеждното за тях лечение, но не след дълго това се изчерпва.
Трудно се осъзнава необходимостта от помощта на психиатър. Насочването към такъв както при повечето психичеки разстройства следва да бъде внимателно и тактично. Когнитивно-поведенческата терапия е подходът на избор. Необходимостта от провеждането и се налага във връзка със склонността към подлагането на лечение – медикаментозно или хирургично, с неблагоприятни последици за здравето, както и наличният, макар и не винаги, суициден риск.
Техните действия понякога водят до непреднамерено сериозно нараняване, трайна инвалидизация и смърт. Пациентите постоянно са изложени на риск за нараняване или заболяване при извършването на сложни диагностични и терапевтични процедури до разкриването на фиктивното заболяване. Тъй като пациентите с Мюнхаузен синдром се подлагат на толкова много манипулации през живота си, техният риск от страничен ефект е много по-висок от средностатистическия.
Представянето на невярна или непълна анамнеза често непреднамерно или целенасочено води до повишен риск от смъртност и заболеваемост – например със скриването на алергия към медикамент или прием на такъв, комбинирането на който с друг има сериозно странично действие.
При лица с известен Мюнхаузен синдром, може да се забавят или пропуснат някои необходими изследвания с цел да не се навреди ятрогенно на пациента и да не се поoщрява тяхното поведение. В тези случаи могат да се окажат лишени от необходимите лекарски грижи когато наистина се нуждаят от тях.
Причината за синдрома все още остава неразгадана. Обикновено при тези лица присъстват и други психически нарушения, поводът за появата на които може да се крие в емоционални или физически травми в миналото. Отнася се към групата на мнимите разстройства и е описано за първи път в средата на миналия век от британеца Ричард Ашър, който го кръщава на Барон Мюнхаузен, украсявал богато личните си преживявания.
Симптомите на синдрома включват разнообразни и сериозни по тежест оплаквания, не рядко несъвместими едно с друго или лишени от логика съчетания, със склонност към прогресия във времето. Лицата търсят множество специалисти, провеждат различни изследвания, готови са да се подложат на всякакво консервативно, а и оперативно лечение.
Обикновено са много добре запознати с медицинската терминология, клиничните особености на някои заболявания. Измислят историята си, имитират клиничната картина – коремни болки, повръщане, обща слабост, припадъци, гърчове и др., самонараняват се, самоинфектират се, приемат токсични вещества. Фалшифицират изследвания – като например замърсяване на биологичен материал за изследване. Опорочават лечението си, за да задълбочат състоянието си или да предотвратят оздравителния процес. Тежестта на емоционалните потребности може да бъде толкова силна, че да се стигне дори до самоубийство.
Синдромът на Мюнхаузен се различава от хипохондрията, където лицето възприема неправилно нормални физиологични функции, убеден е в патологичнит им характер, страхува се от тях и иска да се излекува. При синдрома на Мюнхаузен пациентите искат да бъдат болни.
Диагностицирането на синдрома на Мюнхаузен може да бъде истинско предизвикателство. Анамнезата при Мюнхаузен синдрома е обширна, но неточна, с много въпросителни, липса на логика и последователност. Обикновено не е подкрепена от съпровождаща медицинска документация или при наличието на такава, пациентите я представят избирателно, бегло, твърдят, че е подправена, объркана, че изследванията са проведени в неподходящи условия, дали отражение на резултатите. Това води до заблуда на медицинския екип, изграждането на широк диференциално диагностичен план и извършването не само на обстоен физикален преглед, но и провеждане на допълнителни манипулации и лабораторна и образна диагностика до изключването на всяка възможна етиология.
Физикалният преглед привнася още по-голяма неяснота в картината. От една страна в групата на синдрома Мюнхаузен попадат лица, които съобщават за или представят клинично симптоматика, несъответстваща на находката от обективния статус или се появява нова такава в хода на пролежаването в болничното звено. Пример е разминаването между неврологичния статус и оплаквания на пациента – несъответствие между пареза и промени в мускулния тонус, рефлекси, сетивност и др., нетипичен тремор или гърчова симптоматика, анамнеза за сърцебиене при ритмична сърдечна дейност, липса на дехидратация при многократно повръщане и т.н. От друга страна при друга група личат белези от физически наранявания, постоперативни цикатрикси, следи от инжекции.
Лабораторните изследвания също са противоречиви както вследствие несъответствие с клиничната картина, така и поради фалшификация. Образната диагностика по трудно се фалшифицира, но опасностите криещи някои от методите (облъчване, инвазивност), а и цената им предполагат ограничаването на безразборното им приложение.
Диагностиката при неразпознатия случай на синдром на Мюнхаузен следва правилата на добрата медицинска практика. Несъответствието в анамнезата, статуса и изследванията много често налагат повтаряне на диагностичните тестове. Неяснотата поставя сериозни предизвикателства пред лекуващия екип, случаят става обект на широки обсъждания, обмислят се по-редки диагнози и неописвани до момента в литературата случаи. Именно тази уникалност, внимание и интерес са целта на пациентите със синдрома на Мюнхаузен.
Лечението на синдрома на Мюнхаузен не е лесна задача. Обвинението, че пациентът самоиндуцира оплакванията си и че терапевтичната насока е към психическото му състояние, а не физичекото, води до разочарование от отношението и търсенето на лекарска помощ на друго място. Вид облекчение той получава с вниманието около изясняването на симптомите и провеждното за тях лечение, но не след дълго това се изчерпва.
Трудно се осъзнава необходимостта от помощта на психиатър. Насочването към такъв както при повечето психичеки разстройства следва да бъде внимателно и тактично. Когнитивно-поведенческата терапия е подходът на избор. Необходимостта от провеждането и се налага във връзка със склонността към подлагането на лечение – медикаментозно или хирургично, с неблагоприятни последици за здравето, както и наличният, макар и не винаги, суициден риск.
Техните действия понякога водят до непреднамерено сериозно нараняване, трайна инвалидизация и смърт. Пациентите постоянно са изложени на риск за нараняване или заболяване при извършването на сложни диагностични и терапевтични процедури до разкриването на фиктивното заболяване. Тъй като пациентите с Мюнхаузен синдром се подлагат на толкова много манипулации през живота си, техният риск от страничен ефект е много по-висок от средностатистическия.
Представянето на невярна или непълна анамнеза често непреднамерно или целенасочено води до повишен риск от смъртност и заболеваемост – например със скриването на алергия към медикамент или прием на такъв, комбинирането на който с друг има сериозно странично действие.
При лица с известен Мюнхаузен синдром, може да се забавят или пропуснат някои необходими изследвания с цел да не се навреди ятрогенно на пациента и да не се поoщрява тяхното поведение. В тези случаи могат да се окажат лишени от необходимите лекарски грижи когато наистина се нуждаят от тях.
Подобни новини
