Рекорден брой емигриращи български лекари
2011 е била пикова година и е заковала рекорден брой емигриращи български лекари за последното десетилетие, но тенденция към обратно развитие на процеса засега не се забелязва. В огромното си мнозинство новозавършващите български лекари се насочват незабавно към работа в чужбина, също така нараства броят на медиците без специалност и невладеещи чужд език, които приемат за себе си тази алтернатива. Лидер сред най-предпочитаните страни остава Германия, следвана от Великобритания и Франция, в по-малка степен от Северна Ирландия и Испания, и някои държави извън Европейския континент – Израел, САЩ, Канада. Продължава тенденцията сред специалистите най-активно емигриращи и най-търсени навън да са анестезиолози, патолози и хирурзи, напоследък към тези групи се присъединяват все по-често образни диагностици и психиатри, следвани на една крачка от офталмолози и УНГ-специалисти.
Кои са общите тенденции, характерни за Европа?
Това бе един от важните въпроси, на които експертите се опитаха да дадат отговор още в самото начало, и този отговор е „не”. Ставащото у нас през последните години е част от миграционния феномен „Изток – Запад”, за който е характерно засилено движение на лекари от Източна към Западна Европа. В развитите европейски демокрации също се наблюдават процеси на съсредоточаване на медици в големите градове, интензивно е и навлизането в техните здравеопазни системи на лекари от други държави и националности. Тези процеси обаче се анализират на изследователско и политическо ниво и резултатите от тях бързо стават достояние на обществото. Българските лекари са мобилни, също като своите колеги от останалите държави на Стария континент, подчертаха анализаторите. За разлика от българския лекар обаче, европейските медици се радват на много по-голямо уважение и доверие в собствените си държави. Пак за разлика от нас, емиграцията на лекари от другите европейски държави бележи известни флуктуации на пикове и спадове, докато нашата изглежда все по-устойчива и необратима като профил. Съществен детайл е и фактът, че в много случаи български лекари заминават на работа в малки болници и в отдалечени райони в други страни, след като у нас са работили в големи болнични заведения в столицата или областните градове. В много случаи българските лекари тръгват за чужбина, без да са напълно информирани за това, което ги очаква там, и поради това преживяват тежък и изпълнен с трудности период на адаптация.
Не само по-доброто заплащане е причина нашите медици да търсят реализация в чужбина, като водещи мотиви за такъв избор все повече се налагат факторите „отношение на обществото”, „възможности за дългосрочно професионално развитие” и „качество на живот”. Докато новозавършилите български лекари тръгват априори с убедеността, че в собствената им страна за тях няма бъдеще изобщо и дори не допускат идеята да започнат работа някъде и след това да се местят на по-добро място, то при френските им колеги водещ мотив в рамките на вътрешната мобилност е намирането на работа, която да им осигурява баланс между професионална реализация и личен живот. Докато румънските лекари намират признание във Франция, научните изследвания в родината им все по-често се фокусират върху политическите аспекти на феномена, върху изучаването на икономическите измерения на емиграционния процес и отраженията му върху здравето като капитал и фактор за икономически растеж, както и върху анализи на мотивацията на лекарите да напуснат страната си. Днес северната ни съседка заема 1-во място сред страните „износителки” на лекари за Франция (след като е заемала 8-мо при присъединяването на страната в ЕС през 2007 г.) и изпреварва значително традиционните „износители” – страните от Магреба. Въпреки всички трудности, с които се сблъскват румънските лекари, днес обаче отношението на обществото към тях не е така изразено негативно, а политиците полагат усилия да разберат и осмислят изводите от научните изследвания, стана ясно по време на дискусиите.
Знаем ли какво се случва с българските лекари, които са взели решение да работят извън България?
Какъв фактор са те днес и какъв ще бъдат утре в нашата медицина? „Вече се формира голяма българска лекарска диаспора, а в професионалните среди на политолози и социолози се наблюдава засилен интерес към феномена „дигитална диаспора”. Не бива повече да се правим, че не забелязваме това. Вътре в самата лекарска емигрантска общност вече се разграничават ясно различни типове и подтипове лекари емигранти и всеки от тях се представя с конкретни, добре дефинирани характеристики и маниер на поведение”, посочи в изказването си доц. Анна Кръстева. Тя поясни, че вече можем да говорим за медици, които не желаят при никакви обстоятелства да се завърнат в страната, но в същото време има лекари, които се завръщат с трайните намерения да станат предприемачи и да инвестират в здравния сектор у нас. Има и лекари, които си идват в България временно с идеята повторно да потърсят реализация в страната, в която са емигрирали преди време, ако не получат удовлетворение тук. Друга все по-нарастваща група е тази на „мобилните лекари”, които са често навън, но живеят трайно в България. Сходни с тях са „еврозвездите”, появили се след евроинтеграцията – те учат и специализират навсякъде в Европа, силно мобилни са, пътуват много и имат избор. Освен тях обаче на българския пазар все по-активно се представят чуждестранни лекари,които изразяват намерение и готовност да работят задълго в наши лечебни заведения. Вече 11 лекари с чуждестранен произход работят на трудов договори в УМБАЛ „Св. Марина” във Варна, има такива медици и в УМБАЛСМ „Пирогов”, а и на други места. Младият български студент по медицина е все по-мобилен и все по-често участва в международни студентски научни обмени. Това се отнася в особено голяма степен за бъдещите лекари, които сега се обучават в МУ в София, Варна и Плевен. Все по-често пътуват за краткосрочни специализации (1 до 3 месеца) и участия в конгреси и много медици, най-често от университетските болници. Защо обаче останалите пътуват значително по-рядко с цел повишаване на квалификацията и специализация в чуждестранни болници?
Има несъответствия в данните за броя на работещите лекари у нас, които се подават от НСИ от една страна, и съществуващите в регистъра на съсловната организация, от друга. За да бъде преодоляна кризата в системата и изтичането на кадри тя представи няколко мерки, сред които е системата за поддържане на професионалната квалификация, като наблегна на необходимостта БЛС да се превърне „от професионална организация в организация със специални интереси с цел да защити името на професията, която обединява, стратегическата си визия за нейното развитие и да отстои достойната си позиция в публичното и общественото пространство.” В допълнение тя посочи, че е необходимо „да се подпомогне изграждането в лекарското съсловие на съзнание за колективния елемент в постигането на целите на професията (колективно съзнание), реализиращо се като взаимна подкрепа и координирана активност в преследването на общи интереси”. Доц. Петрова се спря още и на важността на изграждането на ефективна административна система и осигуряването на добро заплащане на лекарите у нас.
Самото провеждане на форума „Лекари и мобилност” в София е едно изключителна голяма и изключително важна стъпка напред, която заслужава най-висока оценка преди всичко защото е първият широко огласен в публичното пространство дискусионен проект, свързан с лекарската професия. Само адмирации заслужава и фактът, че инициативата за него принадлежи на млади хора извън медицинските среди, ангажирани на твърде високо ниво с проучвания в сферата на академичното хуманитарно знание. Това, което не бива да се допуска сега е по-нататък реализацията на идеята за национална стратегия да бъде оставена в ръцете на добре познати от десетилетия лица от администрацията и екипи от експерти, работили дълги години единствено във факултетите и катедрите по обществено здраве при нашите медицински университети. Не е тайна, че в преобладаващата си част у нас подобни изследвания и проекти са монополизирани именно от тях, а получените резултати винаги оставят известни съмнения за неособено висока степен на обективност, тенденциозност, интровертен поглед и подход, едностранчиви изводи, базирани на сблъсък на интереси. Включването в изследванията на политолози, социолози, социални антрополози и други специалисти в хуманитарната област, извън медицинските университети само ще допринесе за по-високото ниво на изследователската работа и нейната обективност, а и за по-бързото проправяне на пътя, по който резултатите от нея могат да достигнат до съзнанието на политиците. Само като сравнение ще допълним, че проучванията върху процеса на емиграция и вграждане на румънските лекари във Франция са поверени на група политолози от Университета „Рен 2”, а в цяла Европа подобен подход е утвърдена практика от години. На срещата в София имаше много участници от институциите, малко – от граждански сдружения и организации и нито един от регионалните лекарски колегии. Факт, който буди не само недоумение, но и огорчение. Защото онези, които най-добре познават проблемите на съсловието и истински представляват българските лекари, най-вероятно не са били поканени. Дано на следващата среща те присъстват и тяхната дума да се чуе.
Кои са общите тенденции, характерни за Европа?
Това бе един от важните въпроси, на които експертите се опитаха да дадат отговор още в самото начало, и този отговор е „не”. Ставащото у нас през последните години е част от миграционния феномен „Изток – Запад”, за който е характерно засилено движение на лекари от Източна към Западна Европа. В развитите европейски демокрации също се наблюдават процеси на съсредоточаване на медици в големите градове, интензивно е и навлизането в техните здравеопазни системи на лекари от други държави и националности. Тези процеси обаче се анализират на изследователско и политическо ниво и резултатите от тях бързо стават достояние на обществото. Българските лекари са мобилни, също като своите колеги от останалите държави на Стария континент, подчертаха анализаторите. За разлика от българския лекар обаче, европейските медици се радват на много по-голямо уважение и доверие в собствените си държави. Пак за разлика от нас, емиграцията на лекари от другите европейски държави бележи известни флуктуации на пикове и спадове, докато нашата изглежда все по-устойчива и необратима като профил. Съществен детайл е и фактът, че в много случаи български лекари заминават на работа в малки болници и в отдалечени райони в други страни, след като у нас са работили в големи болнични заведения в столицата или областните градове. В много случаи българските лекари тръгват за чужбина, без да са напълно информирани за това, което ги очаква там, и поради това преживяват тежък и изпълнен с трудности период на адаптация.
Не само по-доброто заплащане е причина нашите медици да търсят реализация в чужбина, като водещи мотиви за такъв избор все повече се налагат факторите „отношение на обществото”, „възможности за дългосрочно професионално развитие” и „качество на живот”. Докато новозавършилите български лекари тръгват априори с убедеността, че в собствената им страна за тях няма бъдеще изобщо и дори не допускат идеята да започнат работа някъде и след това да се местят на по-добро място, то при френските им колеги водещ мотив в рамките на вътрешната мобилност е намирането на работа, която да им осигурява баланс между професионална реализация и личен живот. Докато румънските лекари намират признание във Франция, научните изследвания в родината им все по-често се фокусират върху политическите аспекти на феномена, върху изучаването на икономическите измерения на емиграционния процес и отраженията му върху здравето като капитал и фактор за икономически растеж, както и върху анализи на мотивацията на лекарите да напуснат страната си. Днес северната ни съседка заема 1-во място сред страните „износителки” на лекари за Франция (след като е заемала 8-мо при присъединяването на страната в ЕС през 2007 г.) и изпреварва значително традиционните „износители” – страните от Магреба. Въпреки всички трудности, с които се сблъскват румънските лекари, днес обаче отношението на обществото към тях не е така изразено негативно, а политиците полагат усилия да разберат и осмислят изводите от научните изследвания, стана ясно по време на дискусиите.
Знаем ли какво се случва с българските лекари, които са взели решение да работят извън България?
Какъв фактор са те днес и какъв ще бъдат утре в нашата медицина? „Вече се формира голяма българска лекарска диаспора, а в професионалните среди на политолози и социолози се наблюдава засилен интерес към феномена „дигитална диаспора”. Не бива повече да се правим, че не забелязваме това. Вътре в самата лекарска емигрантска общност вече се разграничават ясно различни типове и подтипове лекари емигранти и всеки от тях се представя с конкретни, добре дефинирани характеристики и маниер на поведение”, посочи в изказването си доц. Анна Кръстева. Тя поясни, че вече можем да говорим за медици, които не желаят при никакви обстоятелства да се завърнат в страната, но в същото време има лекари, които се завръщат с трайните намерения да станат предприемачи и да инвестират в здравния сектор у нас. Има и лекари, които си идват в България временно с идеята повторно да потърсят реализация в страната, в която са емигрирали преди време, ако не получат удовлетворение тук. Друга все по-нарастваща група е тази на „мобилните лекари”, които са често навън, но живеят трайно в България. Сходни с тях са „еврозвездите”, появили се след евроинтеграцията – те учат и специализират навсякъде в Европа, силно мобилни са, пътуват много и имат избор. Освен тях обаче на българския пазар все по-активно се представят чуждестранни лекари,които изразяват намерение и готовност да работят задълго в наши лечебни заведения. Вече 11 лекари с чуждестранен произход работят на трудов договори в УМБАЛ „Св. Марина” във Варна, има такива медици и в УМБАЛСМ „Пирогов”, а и на други места. Младият български студент по медицина е все по-мобилен и все по-често участва в международни студентски научни обмени. Това се отнася в особено голяма степен за бъдещите лекари, които сега се обучават в МУ в София, Варна и Плевен. Все по-често пътуват за краткосрочни специализации (1 до 3 месеца) и участия в конгреси и много медици, най-често от университетските болници. Защо обаче останалите пътуват значително по-рядко с цел повишаване на квалификацията и специализация в чуждестранни болници?
Има несъответствия в данните за броя на работещите лекари у нас, които се подават от НСИ от една страна, и съществуващите в регистъра на съсловната организация, от друга. За да бъде преодоляна кризата в системата и изтичането на кадри тя представи няколко мерки, сред които е системата за поддържане на професионалната квалификация, като наблегна на необходимостта БЛС да се превърне „от професионална организация в организация със специални интереси с цел да защити името на професията, която обединява, стратегическата си визия за нейното развитие и да отстои достойната си позиция в публичното и общественото пространство.” В допълнение тя посочи, че е необходимо „да се подпомогне изграждането в лекарското съсловие на съзнание за колективния елемент в постигането на целите на професията (колективно съзнание), реализиращо се като взаимна подкрепа и координирана активност в преследването на общи интереси”. Доц. Петрова се спря още и на важността на изграждането на ефективна административна система и осигуряването на добро заплащане на лекарите у нас.
Самото провеждане на форума „Лекари и мобилност” в София е едно изключителна голяма и изключително важна стъпка напред, която заслужава най-висока оценка преди всичко защото е първият широко огласен в публичното пространство дискусионен проект, свързан с лекарската професия. Само адмирации заслужава и фактът, че инициативата за него принадлежи на млади хора извън медицинските среди, ангажирани на твърде високо ниво с проучвания в сферата на академичното хуманитарно знание. Това, което не бива да се допуска сега е по-нататък реализацията на идеята за национална стратегия да бъде оставена в ръцете на добре познати от десетилетия лица от администрацията и екипи от експерти, работили дълги години единствено във факултетите и катедрите по обществено здраве при нашите медицински университети. Не е тайна, че в преобладаващата си част у нас подобни изследвания и проекти са монополизирани именно от тях, а получените резултати винаги оставят известни съмнения за неособено висока степен на обективност, тенденциозност, интровертен поглед и подход, едностранчиви изводи, базирани на сблъсък на интереси. Включването в изследванията на политолози, социолози, социални антрополози и други специалисти в хуманитарната област, извън медицинските университети само ще допринесе за по-високото ниво на изследователската работа и нейната обективност, а и за по-бързото проправяне на пътя, по който резултатите от нея могат да достигнат до съзнанието на политиците. Само като сравнение ще допълним, че проучванията върху процеса на емиграция и вграждане на румънските лекари във Франция са поверени на група политолози от Университета „Рен 2”, а в цяла Европа подобен подход е утвърдена практика от години. На срещата в София имаше много участници от институциите, малко – от граждански сдружения и организации и нито един от регионалните лекарски колегии. Факт, който буди не само недоумение, но и огорчение. Защото онези, които най-добре познават проблемите на съсловието и истински представляват българските лекари, най-вероятно не са били поканени. Дано на следващата среща те присъстват и тяхната дума да се чуе.
